kill the fucking christmas

Къде си расло, къде си пасло, говедо

Случват ли ти се понякога едни такива малки неща по улиците или в тролея, които те стряскат и се чудиш кво става бе, или просто ти става гадно.

Има едно зеленчуково магазинче на няколко преки оттук, където рядко ходя, но пък винаги като мина оттам, се засичам с една и съща баба, която купува ряпа. Тя обича да яде ряпа, обича да обсъжда ряпата и да я избира много бавно, и винаги е пред мен на опашката. Тази баба е много интересна, понеже носи обемен кок с лак за коса, големи златни обици и дълго манто, и говори носово, като коментира ряпата с патос, с който бабите обикновено коментират рокли.

Насред тази идилия, в магазинчето влезе една друга баба, кльощава, сбръчкана, със светъл поглед, та като я видиш, си отдъхваш, че има нормални, уютни бабички останали в София все още. Тя повдигна връзка зелени листа в ръка и попита продавачката, "Извинете, може ли да ви попитам, какво е това, лапад ли е? Срам ме е, но не го разпознавам..."

Погледнах ги листата, едни такива малки, не е лапад. Продавачката я изгледа отгоре додолу и каза, "Това е джоджен, госпожа." И втренчи поглед в нея, като да я убие за това невежество.

А бабката се усмихна "Така ли :) Хм, аз мислех, че джоджена има дълги листа."

"Не, това е широк джоджен. Онзи с дългите листа е друг, но това също е джоджен," намеси се тази с ряпата. "Потъркайте листото и помиришете, да видите!" Сбърчи нос и погледна към тавана тя, та да си покаже златните топки на обиците.

"Брей, колко хубаво на тия години да науча нов вид джоджен, наистина. На боб ли се слага?"

"На боб, на всичко, госпожа. Не виждате ли, че е джоджен?" Продавачката вече се чудеше как да я изгони, вместо да използва случая да си продаде стоката...

"Да да... добре, благодаря ви, колко интересно... Хубав ден!" И малката бабичка си тръгна.

Джофрата с ряпата навири нос, отмести се от касата, за да си платя аз мойте неща, и изсумтя. "Бреее къде се въдят такива хора бе..."

"Луди..правят се на интересни... Къде си расло, къде си пасло, говедо..." изпсува продавачката, и двете гледаха в тавана като истински пуйки.

"Селяни..." въздъхнаха те.


-------------

На мен ми стана много тъпо от тая злоба, която извира от тия две жени, и това не е първия път да ставам свидетел на такова малка горчива случка точно там. Тъпо :(

...Нека Бъде Светлина...

Едно красиво изпълнение на тази песен, която ми се иска повече хора да си спомнят. Дали?




Когато увехне цветето
преди да разцъфти ,
когато падне птицата
преди да полети ,
когато мракът
светлината затъмни .
Когато спре земята
преди да се завърти .

Когато те препънат
преди да си прекрачил ти ,
когато те ударят
преди глава да вдигнеш ти ,
когато ти се плаче
преди да си отворил очи ,
когато ти се пее ,
а започваш да крещиш ...

Нека бъде светлина !
Нека има цветя !
Нека бъде любовта !
Нека има деца !

Когато се удариш
в решетката на свойта свобода ,
когато мразиш силно ,
а мечтаеш любовта .

Когато падаш ,
и си мислиш ,че летиш
Когато ти се пее ,
и усещаш , че мълчиш .

Тогава...

Нека бъде светлина !
Нека има цветя !
Нека бъде любовта !
Нека има деца.

Кучетата на София

Все още не мога да спра да треперя.

А едно време песента Кучето на крайния квартал беше просто хубаво име на песен...

Слязох от таксито точно пред входа, там ги карам да спират, когато се прибирам. Че дори и няколко метра по-надолу от входа значи минаване през тъмната кучешка зона. Но между входа и врата на колата имаше голямо черно куче.

Замръзнах от мисълта как да си вляза, а точно тази нощ ли намери да падне гъста мъгла. Шофьорът на таксито отмести колата, но се спря, защото ме видя, че не се прибирам, а само гледам как от мъглата идва още едно, този път сиво и рошаво, високо куче. Тръгнаха към мен и беше толкова тихо и толкова невъзможно да тръгна право към тях и да се прибера...ужасно се уплаших. В София, да те е страх от диви животни...какъв абсурд. Таксиджията слезе и ме заведе до вратата, и сега седя и още ми бие сърцето от страх и не знам как щях да се прибера иначе.

Сетих се за П., която скоро я нахапа голямо жълто куче, като се връщаше от лекции, и благодарение на един случаен минувач тя все още има цял крак. Защото сам човек не може да прогони такова голямо животно, след като вече е захапало.

Сетих се за онзи път, когато се върнах от купона на Нова година, 1ви януари, жива душа нямаше сутринта на улицата, и черното куче беше застанало пред вратата, под дръжката на вратата на входа, и се зъбеше и не ме пускаше да вляза. Нито един съсед не отговори на звъненето ми, защото явно никой не си е бил вкъщи точно тогава - а и да е имало някой, всеки спи полупиян на 1ви сутринта. Не си спомням как го избутах и как влязох тогава, помня само безсилието и как после вътре не можех да правя нищо друго, освен да седя и да плача от стрес, докато ми мине.

В Швеция се прибирах в 2 през нощта сама пеша 30 минути през полу-осветен парк тип Борисовата - и нямаше от какво да ме е страх. Нито от хора, нито каквито и да е животни. Имах чувството, че градът е сигурен, като дом. А тук градът е някаква враждебна територия, в която не трябва да излизаш невъоръжен.

Fugees - Killing me Softly

Беше отдавна и много харесвах точно тяхната версия на тази песен.



I heard he sang a good song,
I heard he had a style,
And so I came to see him and listen for a while.

And there he was this young boy, stranger to my eyes,
Strumming my pain with his fingers,
Singing my life with his words,
Killing me softly with his song,
Telling my whole life with his words...

If we forgive, what is left?

How do we forgive our Fathers?
Maybe in a dream
Do we forgive our Fathers for leaving us too often or forever
when we were little?

Maybe for scaring us with unexpected rage
or making us nervous
because there never seemed to be any rage there at all.

Do we forgive our Fathers for marrying or not marrying our Mothers?
For Divorcing or not divorcing our Mothers?

And shall we forgive them for their excesses of warmth or coldness?
Shall we forgive them for pushing or leaning
for shutting doors
for speaking through walls
or never speaking
or never being silent?

Do we forgive our Fathers in our age or in theirs
or their deaths
saying it to them or not saying it?

If we forgive our Fathers what is left?

(Dick Lourie)

Безгрешните хора

Ако никога не си бил уволняван или въвличан в служебни интриги, ако никога не си нарушавал закона, може би така и не си научил колко е важно да стоиш далеч от клюкарите и да имаш професионална дисциплина.

Ако никога не си бил на погребение, и не си губил близък завинаги, дори куче, може би така и не си научил колко важен е всеки момент с хората, които те обичат. И колко крехка е връзката им с теб и живота, днес ги има, утре ги няма.

Може би така и не си се научил да се справяш сам, ако винаги си разчитал на връзки и опит на близките ти.

Ако никога не си обиждал приятел, ако никога не си злоупотребявал с доверието на приятел, ако никога не си лъгал. Може би така и не си научил колко тежи предателството, и как дисциплинира повече никога да не го правиш.

Ако никога не си забивал острие в кожата си, ако не знаеш как изглежда локва от собствената ти кръв, може би все още не знаеш колко много болка може да има наистина, the truth is stranger than fiction.

Ако никога не си живял напълно сам сред чужди, вероятно не знаеш достатъчно добре как да цениш близките приятели около теб, когато ги има.

Ако никога не си попадал в грешна професия, грешна сделка, грешна инвестиция, може би още не си се научил истински как да внимаваш.

Ако никога не си бил жалък, слаб, отчаян, объркан, глупав, уплашен. Ако никога не си грешил.

Тогава може би винаги си бил в периферията на собствения си живот. И има толкова много, което можеш да научиш от всички онези, на чиито грешни избори се подиграваш.


(hopefully този човек сам ще се познае. а за останалите, благодаря за вниманието.)