Цветята ни

Дърветата са сякаш икебана, оазисник във ниското на шепите... Сега при тях не мога да остана, защото пиха, красотата им ще сгрее слепите. Дърветата приличат на сираци, не ги вини че по небето пишат. Със есен вятърътт постла си. Ще зазими, а после римите ще станат киша. Цветята все сънуват глухонеми, приятел скрит от фалша на лъжите ни. В градините танцуват хризантеми. Какво откри, че тичинките им предричат годините? Цветята ни приличат на сакати, отрежеш ли ги и от сърцето дишат. Със болка тялото окайва. Ще ми прости, но мога ли аз песен да напиша? Цветята ни са влажните клепачи, не мигат почне ли небето да сълзи. Земята идва й да се разплаче, пустиня от икебана, дървесата ги боли. (Иван Станчев)